ПРОЛЕТ В БЕЛИЛА

Бяла-бяла-бяла БЕЛИЛА –
слънчева, нежна и свежа!
Тука си имам и радост, и сила –
къща рождена ме нежи!

Към “Гергьовдена” весел се качвам!
Хълмът висок е – и с песни космични
мога от изгрева, та чак до здрача
даром да сея космично обичане!

Цъфнали хълмове – не, не – дървета! –
с облаци бели играят хоро!
Песен запея ли, целият светя –
изгревно грейвам все за добро!

Мама е нейде далече и близо –
и на гласа ми приглася…
Тати зад билкови храсти излиза –
прави гласа ми още по-ясен!

…Бяла-бяла-бяла БЕЛИЛА –
мое Рождение вечно!
Тука ме милва с радост и сила
в Обич дарено Богосърдечие!

 

 

ЗВЕЗДЕН ДЪЖД

Съзвездия се ръсят над гората,
гората от съзвездия сияе!
А може би това е богосвята
въздишка от омаята на Рая?!

Човекът земен звездно все мечтае
и съзерцава тайните небесни,
по звезден дъжд гадае урожая
на Чувствата Любовни – и замесва
годежна пита и сватбарска пита:
любовен мед по Изгрев да опита
с годежна пита и сватбарска пита…

А нейде из Душата му отеква:
“От памтивека на Човек е леко,
щом ангелски над дяволи полита!”

 

 

ИЗНЕНАДИ

Цъфнало дръвче ме радва с аромат и звън пчелинов!
А от ехото на брадва погледът ми стине…

Рилски езера ме вдигат в мислите на Бога!
А дрънчене на вериги мръква ми възторга…

Изгревите над морето албатрос ме правят!
А светкавица ли светне, сеща за въртопно давене…

С песен на любовни птици влюбено момиче гушвам
и под жужнали лозници богоблаг съм и радушен.

…Благовея в Одисея с дъгодъждие поръсван!
Искам, зная и умея с изненади да възкръсвам.

И е нежно, и е светло във Душата ми крилата –
Любовта не е рулетка, а е Медоносен Вятър!

 

 

ПЧЕЛИНОВ ДЕН

Любовно се прегръщаме. Роса
сияе в миглите на слънчогледи!
Над билките на твоята коса
с упойващо жужене съм приведен!

Жужи кръвта ми! От какви лъчи
изтръпват пръстите на ласката?
Петли запяха с влюбени очи,
с криле изръкопляскаха!

Жужи кръвта ми, целият жужа!
Любовното ни чувство не е маска,
илюзия не е, не е лъжа.
И изгревът светлее като праскова!

 

 

ПРОШЕПНАТО ОТ СВЕТИТЕ БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ

Когато нивите погледнем – за посев разорани –
и книгите със божи букви във Словото събрани,

разбираме какво е Радост – и Мъдростта какво е.
И въздухът край нас е светъл, крилат и сладкопоен!

…Лавини има във Живота, щом има снежни върхове
и щом със риска в нас живеят съмнения и страхове.

Морално е да можеш с Мъдрост врага си да сразиш:
Езикът е пчелинов кошер – реда да отстоиш.

Теглото не е гръм небесен, а страх и овчедушие…
Обогатеният с Наука не може да е равнодушен…

Добро ли искаш да даряваш, ще има и страдания…
Избавяй се от зли езици с борба, но не със оправдания…

Йерархията е надхитряне… ДУХОВНОСТТА Е ВЪЗСИЯНИЕ!

1981, 1991

 

 

ИЗПОВЕД НА УЧИТЕЛИТЕ

Да сме обречени ли?!

СЛОВОТО е вечно –
обречено е То на нас!
Приплясква СЛОВОТО с крилете крайречни,
небесно ни възнася
със къщовен глас!

И ний летим към Слънчево Доверие,
в Дъждовно Плодородие се къпем…

С Дъга Божествена достигаме до дверите
на Рая!

А медоносно-тръпни
дочуваме гласчета на Деца
да ваят със Душите си на Птици
неземно-земни Приказни Слънца!

…И СЛОВОТО –
със Слънчеви Зеници –
превръща
в Птици
нашите Сърца!

1974

 

 

ЕЗИКЪТ МИ РОДЕН

И да зная и много чужди езици,
не се отказвам от родния!
А родният е като прелетна птица –
Той може със мене света да изброди
и пак да остане до гроба ми верен
на мисли и чувства, и на поверия,
с които живея живота си земен…

Той може и нейде в живота небесен
да спомня за празнична песен,
да спомня за школския звън лекокрил,
да спомня, че бил съм и дързък, и мил
към мило момиче, с което съм тичал
през горските вени от Слънце огрени,
край морския плисък под гларусов писък…

Той може със майчина ласка да нежи
страдалчески мисли и светли копнежи!
Той може със бащинска силна десница
завет да ми връчи с крилете на птица!

…ЕЗИКЪТ МИ РОДЕН!
Със божи послания
на всички народи душевните рани
лекува със ПЕСЕН КОСМИЧНА – и знае,
че само със Обич се стига до Рая!

1971, 2004

 

 

ХРИСТО БОТЕВ

 

Харесван, не харесван – гроб си няма,
роднина е със птиците и вятъра…
И тръгва вредом тайната измама:
“Съзнанието на душата е във буйни кратери…”

…Тревожно време – време на предатели,
увълчени към майки и приятели.

…Борбата е започнала отдавна
обстрелват се тела с душевни рани…

Тревожна е и люта е измамата –
ехти като куршумен залп във рамото.
Върхът докоснат – с него ще се проснеш
потънал в нищото, прострелян и разнищен…
…Ехтят деретата… И равнините – също…
Туптят сърцата в родните ни къщи.

Кой би повярвал, че го няма Ботев?!
От връх на връх лети! Той няма да загине,
додето гордо пушат родните комини!

…До де Земя се грее със вековечно слънце,
а в майковина зрее хлебородно зрънце
върховен бунт ще свети в Душите на поети!

 

 

МЕЧТАТА МИ НЕБЕСНА

(Отвъден монолог на Достоевски)

 

Дойдох, видях и дълго мислих за смъртта…

Очите ми излитаха
с криле невидими от тайни свише на кръвта.

Съзнавах – всичко родно ще узная
с духовната ми гледна точка за Живота:
така, додето край града подобно всички
завинаги ще кротна…

…О, Щастие ли е това – или възможност
да опитам от ЖИВОТА много случки:
естествено и неестествено да лая в себе си
тъй както побеснели кучета –
върха на лудостта да стигам с озверена чужда алчност;
съня си да допускам винаги до огледалното ми плачене…

…Когато някое момиче ме обича,
ще мога да го милва със ветреца развигорен!
И после ще полегнем не във къща, а край къщата на двора:
и там ще опознаем същността на Рая…

…Фиданките в очите ми сияят с Оросени Плодове!
Мечтата ми небесна със интимни устни ме зове!!!

Октомври 2011 г.

 

 

КЛОШАРЯТ

 

Като куче озъбено потреперва, горкият –
гълта гъби изхвърлени и пияна туршия…

Лашка празни кутии – търси нещо запазено:
от кого да се крие – всичко в него е сгазено?!

Шашва близки, роднини – вече всички засрамил.
А небето – пак синьо е, а пък изгрева – пламнал…

Рие пак със познати – кофи, пълни със всичко.
Ясно – пак ще изпрати нещо в шепи на птичките…

Тъмна нощ пак се кани да го прати в шубраци…

…По ръцете му – рани, а в крака – котараци
мъркат кротко и топло. И заспива и той…

…Боже, колко ли вопли
екват в този покой!

1992, 2012

 

 

ПРИКАЗКА ЗА ЛИСТЕНЦЕТО

                        На Емилиян СТАНЕВ

Една сърничка ми прошепна:
“Момченце ли?! Листенце трепна –
излитна то в безкрай небесен,
люля звездите – и понесе
из чуден приказен безкрай
яснеене на лунен Рай…”

…Надежди имат си звездите –
сияят, скачат и се питат:
“Сърничката къде е скрита?!”

Сърничката добре ги чува,
тъгува и не се преструва
и нежно рече на звездите:
“Аз всичко виждам със очите,
аз чувам всичко със ушите…
На вас – звездите мили – пратих
едно листенце чудновато…

Ще ви разкаже то на всички
за веселите горски птички –
в гората те донасят слънце,
а за дечицата си – зрънце:
и не едничко зрънце, не,
а колкото за сто коне…”

 

 

ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

 

На поета Георги АНГЕЛОВ

Грошове златни ли ще събираме цял живот?!
Ех, тези грошове, никой богат не събира със пот…

От очите ни сълзи ще капят, но никога няма да можем
разяреното его със златно велможие да утaложим…

…Господ друго е дал на сърцето ни и на душите ни святи –
искрени все да останем и пред децата ни, и пред приятели.

…Там – по безплодните клони – гарвани нека да грачат.
Господ единствен ще прецени
гарвани колко могат да пеят
и колко да плачат.
Ехото тяхно прилича на ехо от невестулки,
гризачи и безпощадни кълвачи.

…Още сънувам как от гарванов глас ставам ням и стъписан.
Рани лекувах, но ме налитаха вълци разбойници
и Кума Лиси орисани,
гълъби – двойници на кукумявки и бухали нощни,
и ме налитаха кучета бесни по пътища есенни;
и ме налитаха луднали хора
с очи на бостанско плашило…

…Ех, ако може да имам очи на безочник,
а после с очи на пшеничено зрънце
да се огледам в очите на вечното слънце,
в ръцете на Господ ще пратя
най-мъжкия полъх на пролетен вятър!

05.05.2012
гр. Бургас